Беше му неудобно. Днес не бе толкова горещо, но нещо в него гореше много по-силно от друг път.
Пътуваше само от два часа, а вече чувстваше изтощението. Това изтощение, което можеше да се усети само в пустинята. Там, сред пясъка и самотата, изтощението бе способно да сломи и най-силния човешки дух.
Приятелите му, отпуснати върху своите камили, не издаваха нито звук. Липсата на вода ги караше да мълчат.
Той си помисли: "Ако се разплача, бих могъл да утоля жаждата си със своите собствени сълзи". (Може да му се признае....не беше особено практичен човек). Реши да мисли за нещо много тъжно, но така и не успя да измисли нещо, за което си струваше да се натъжи. Дори пустинята, през която вървеше вече от години, не му изглеждаше наистина тъжна. Тя бе закачлива чаровница, която тихомълком прикриваше усмивката си.
Тогава си спомни за своя живот преди да потегли на това дълго, безкрайно пътуване. Сети се за хората, които обича, за местата, където бе ходил. Усети болка, но не пророни сълза. Изкара с тези си мисли още няколко часа.
Внезапно го обзе ужас. Ами ако никога не се измъкне от това пусто поле? Ако слънцето продължи да грее така ярко завинаги, а пясъкът да се гърчи около него непрестанно?
Тогава той не би видял местата, за които бе мечтал цял живот. Не би докоснал нито една малка частица от своето съкровище.
Една гореща сълза се претърколи по неговата буза и остави мокра следа в пясъка.
Той загуби своята единствена сълза и никога не откри своето щастие, защото беше забравил да следва своята лична легенда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар