Керванът

Беше му неудобно. Днес не бе толкова горещо, но нещо в него гореше много по-силно от друг път.
Пътуваше само от два часа, а вече чувстваше изтощението. Това изтощение, което можеше да се усети само в пустинята. Там, сред пясъка и самотата, изтощението бе способно да сломи и най-силния човешки дух.
Приятелите му, отпуснати върху своите камили, не издаваха нито звук. Липсата на вода ги караше да мълчат.
Той си помисли: "Ако се разплача, бих могъл да утоля жаждата си със своите собствени сълзи". (Може да му се признае....не беше особено практичен човек). Реши да мисли за нещо много тъжно, но така и не успя да измисли нещо, за което си струваше да се натъжи. Дори пустинята, през която вървеше вече от години, не му изглеждаше наистина тъжна. Тя бе закачлива чаровница, която тихомълком прикриваше усмивката си.
Тогава си спомни за своя живот преди да потегли на това дълго, безкрайно пътуване. Сети се за хората, които обича, за местата, където бе ходил. Усети болка, но не пророни сълза. Изкара с тези си мисли още няколко часа.
Внезапно го обзе ужас. Ами ако никога не се измъкне от това пусто поле? Ако слънцето продължи да грее така ярко завинаги, а пясъкът да се гърчи около него непрестанно?
Тогава той не би видял местата, за които бе мечтал цял живот. Не би докоснал нито една малка частица от своето съкровище.
Една гореща сълза се претърколи по неговата буза и остави мокра следа в пясъка.
Той загуби своята единствена сълза и никога не откри своето щастие, защото беше забравил да следва своята лична легенда.

Мисля, че не е мое...

Сърцето красавица е спяща и обича единствената целувка, на която не може да устои.
Макар затворени да са очите, вътре има спящо сърце и натам, към него бързай ти! Че всички сърца хранят мечти...Сънуват и мечтаят само за пробуждане...

Мисъл

Защо се раждаме с отворени очи, щом ни карат да ги затваряме

Безсъница

Из тъмните сънища на най-подсъзнателните си мисли той беше добър човек. Не искаше да го направи. Не можеше да го направи ...втори път. Подсъзнателните му мисли обаче изскърцаха от леглата на своите вековни сънища и той откри, че не беше чак толкова добър. Поскоро беше лош. Да, лош, зъл, все едно. Вече можеше да го направи.
Главата му бавно се отпусна, когато иглата прободе тялото му. И той отново стана добър човек.

La Trampa

Защо в таз омайна сянка сам се скрих,
защо в таз омайна клопка попаднах неразбран,
нима таз клопка е омайна, колкото дълбока?
Нима залъган я открих и в нея аз се потопих?
Хей, ти, не падай долу! Тук е страшно и дълбоко...
Аз съм сам, видях ръка или просто сянка на смъртта...

Слънцето

Когато луната залезе и заспи, дали сънува слънцето на утрешния ден?
Когато слънцето излезе и блести, дали мечтае за луната през нощта?
Когато човек мисли и крещи, дали не вижда себе си на сън?

Химикалка

Взимаш химикалката или молива, или в най-лошия случай клавиатурата, за да извиниш състоянието си на безпомощност. После се чувстваш добре. Докато не прибегнеш до вдъхновението.
Какво е музата и не е ли нещастието единствения начин да твориш? Аз мисля, че да. Но те, не. Те са против мен. Аз не се справям със системата и животът не се променя. Те са винаги до мен, за да ми напомнят какво трябва да правя.
Тя, музата, загубва истинската си съставка и се превръща в жалка картинка, олицетворение на моето собствено нещастие.
Химикалката помага, за да не се оставиш на системата, за да не те погълне всепоглъщащата сила на рутината. Страх ме е от нея толкова колкото се страхувам от самотата, защото те са равноправни членове на една система, наречена ежедневие. Обичам го, защото е сигурността, която мразя. Мразя го, защото е сигурността, която търся.
Противоположностите се допълват. Така е в ежедневието. Чао.

Децата на моето време

Те са малки и не се преструват на големи.
Застиват там и сега, без да търсят смирение.
Свободата говори им нищо, искат роби да бъдат на своето време.
И от време на време, само от време на време, забравят своето бреме.
Полет чист, наивен, безсмислен, само секунда...от време на време.

За Зо

Ти си котка, мила моя
дух затворен без мечта
ти си котка, мила моя
не прозира свобода