Взимаш химикалката или молива, или в най-лошия случай клавиатурата, за да извиниш състоянието си на безпомощност. После се чувстваш добре. Докато не прибегнеш до вдъхновението.
Какво е музата и не е ли нещастието единствения начин да твориш? Аз мисля, че да. Но те, не. Те са против мен. Аз не се справям със системата и животът не се променя. Те са винаги до мен, за да ми напомнят какво трябва да правя.
Тя, музата, загубва истинската си съставка и се превръща в жалка картинка, олицетворение на моето собствено нещастие.
Химикалката помага, за да не се оставиш на системата, за да не те погълне всепоглъщащата сила на рутината. Страх ме е от нея толкова колкото се страхувам от самотата, защото те са равноправни членове на една система, наречена ежедневие. Обичам го, защото е сигурността, която мразя. Мразя го, защото е сигурността, която търся.
Противоположностите се допълват. Така е в ежедневието. Чао.
Няма коментари:
Публикуване на коментар